Зареждане ...
ЗАРЕЖДАНЕ...
Начало
Пловдив
Анализите
Спортни
Регионални
България
Международни
Любопитно
Галерии
Личности
RSSВсички
Общество
Криминални
Институции
Други
Бизнес
Читателски
| Александър Секулов: Танцът с властта е нужен на този, който иска успех веднага | ||||||
| ||||||
Александър Секулов е роден през 1964 г. в Пловдив. Завършил е българска филология в Пловдивския университет. Автор е на три поетични книги - "Седмо небе", "Високо над далечината", "Възхитително и леко". Негови са романите "Колекционер на любовни изречения", "Островът", "Господ слиза в Атина", "Гравьор на сънища", "Скитникът и синовете" и др. Книгите му са превеждани на английски, немски, френски, сръбски и унгарски. Дълги години е работил като журналист. Сега е драматург на Пловдивския театър. - Моля, преди да отговоря, да изразя уважението си към фондация "Аскеер". За първи път се вгледах отблизо в труда и посветеността на хората, които стоят зад нея, и едва сега разбрах защо наградите имат такъв престиж, а и популярност дори сред хора, които не следят процесите в културата. Стореното от тях е мост, по който българският театър е преминал над огромна пропаст. Трябва да имаме усещане за историческия смисъл и ценност на това колективно усилие на колегите от Военния театър. Що се отнася до основния конфликт в пиесата, моето усещане за него се промени на няколко пъти. Първоначалното любопитство към ситуацията се роди от дилемата дали умен и интелигентен, но вързан и безпомощен човек може чрез словото си да манипулира своя ограничен и вкопан в навиците си, но свободен и облечен с власт пазач; може ли само чрез думите да се обърнат полюсите на властта между тях. В процеса на писане интересът се насочи към цинизма, който един красив ум може да притежава, към неговата манипулативна същност, към умението да внушава фобии, да разгражда житейските устои на човека срещу него, да замита морални вини, да самоизвинява и самовъзвеличава. След последната точка вече бях убеден, че темата на пиесата е за предопределената самота на човешкото същество, неговата обреченост да живее затворено единствено в килията на собствения череп. - Какво имате предвид с апокалиптичната реплика "Всичко е в пепел и пламъци"? - Времето за репетиции дойде в пика на имигрантската криза миналата година, когато Европа започна да наднича през прозорците си и да се чуди как да се опази, как да се огради. Репликата "Всичко е в пепел и пламъци" започна да придобива плашеща реалност, откри се възможност драматургичната ситуация да коментира актуалното време, в което живеем. Мисля, че уникалността на театъра е в способността днес и сега, без технологичното забавяне, без отместването във времето, което има в киното, да събужда въпроси относно това, което се случва днес и сега. И не на терена на забавлението театърът ще открие за пореден път своето оразличаване, а в необходимостта на хората заедно да осмислят ускоряващата се действителност. - На финала куршумът на палача рикошира в мрака и убива него. Какво послание влагате в тази метафора? - Убеден съм, че авторът не е достоверен тълкувател на смислите в текста, който е написал. Или поне аз не съм. Онова, което го интересува, е създаването на живот, следването на логика, произтичаща от самото действие, от самите характери на героите. В случая нямаше друга развръзка освен тази на сбъдната цел на осъдения на смърт - отлагане на изпълнение на присъдата, но и оставяне напълно сам в свят без други хора, завинаги привързан към стола, докато не настъпи смъртта. Ако ме питате дали човечеството не живее самоубийствено, ще ви кажа, че мравките в колониите под земята не се измъчват с подобни въпроси. С изключение на създаването на изкуство не намирам големи разлики между човека и животните. Но пък ми е и трудно да повярвам, че сред мравуняците няма артисти! - Защо посредственият индивид приема изящното слово като своего рода насилие срещу него? - Защото обикаля край осветения красив и зашеметяващ храм на думите, дълбоко в себе си разбира, че вижда нещо необикновено, хармонично, величествено и единственият начин да се съприкоснови с него е да грабне каменния чук и да натроши колоните, капителите, фонтаните, статуите. Изкуството е немилостиво към простите дори само с елегантния факт на съществуването си. - Забелязвате ли, че колкото повече технологиите улесняват общуването - чрез говор, слово, изображение, толкова повече сякаш се задълбочава пропастта между малцинството на просветените и мнозинството на недоучените и невежите? - За съжаление не съм съгласен. Технологиите въоръжиха недоучените и лишените от вкус с бухалката на анонимността и те се развъртяха със страшна сила. Изчезват йерархии на стойности, авторитети. Да не забравяме, че ДНК е спирала, а не безкрайна редица, поредица. Разбира се, катастрофичните предсказания за рухването на вкуса са характерни за всяко поколение над средна възраст. - Проф. Андрей Пантев заяви, че работата на интелигента, на твореца е да бъде морален коректив. Докато държавникът да взема решения. Понякога интелектът бил пречка в политиката. Аз нямам подръка пример за политик, морално коригиран от творец. Но за творец, развратен от политик, имам. Как е при вас? - Танцът с властта е необходим на този, който иска успех веднага и тук. Истинската стойност на създаденото в изкуството никога не е в сегашно време. Не ни е съдено да го научим. Нашето задължение е да работим. Да работим и да изпитваме радост от труда. - В края на пиесата вашият герой, осъден на смърт, риторично пита: "Ако аз съм словото, от което всичко ще пребъде?" Защо тъкмо тази фраза тласка палача към пистолета? - Защото умният и красивият се опитва да му отнеме идеята за Бог. Онази вертикала, която всеки има и по която всеки има копнеж. Всеки. Дори неосъзнато. Вертикала, която не може да бъде отказана никому, без значение как я нарича. Бог е смисълът на живота. Смисълът на живота е Бог. Не може да го отнемеш и заместиш, човешкото същество ще се разбунтува, нищо че не е чело книги като моят герой. Но ти, който си чел, защо му го отнемаш, защо се явяваш говорител на разрушението и подмяната? - Как протече репетиционният период с Лилия Абаджиева, режисьорката на спектакъла? - Не беше само период, а процес. И не само с нея, но и с актьорите Калин Врачански и Красимир Доков. Сега нямаше да си говорим, ако тримата не бяха харесали текста и не му се бяха посветили. Самият факт, че актьорите не виждат, не чуват публиката, лишени са от енергията на дишането в тъмната зала, е голямо изпитание. Публиката и след самия край понякога не разбира, че актьорите не я виждат, дори поклонът им е в херметично затвореното пространство, зад огледални стъкла. Благодарен съм им, научих толкова много от тях. - Като ви връчиха наградата, вместо обичайните благодарности казахте: "Васил Пармаков угасна в унизителна мизерия. Не може да се умира така в България!", и напуснахте сцената. Защо го направихте? - Защото ми беше тъжно за него. Лежи под земята, а ние се радваме. Нищо не пречеше да бъде спасен. Нищо. По някакъв начин чувствам лична вина. Не съм искал да правя демонстрации, просто не усещах какво друго да кажа. Иначе наградата е за театъра в Пловдив. - Предстои на Пловдив да бъде европейска столица на културата през 2019 г. Подготвя ли се вече за събитието? - Моето лично отношение към предстоящото домакинство е на лек страх от значението, смисъла и отговорността на емблемата. Засега тя краси ревера, въпросът е да окуражи сърцето и да просветли ума. Гласно изразявам надеждата си домакинството да прелее енергия и финанси в създаването на нова, не само ентусиазирана, но и образована културна публика. Публика, която да прави разлика между базар на домашни сапуни и фестивал на изкуствата. Не съм чувал фестивалът в Мюнхен да е представян за културен факт. Надявам се артистичната програма да очертае базисната граница между професионално и самодейно изкуство, да не позволи на гръмогласни акционери (терминът идва от публични акции) да затиснат под рекламния си и саморекламен похлупак тихото, но дълбоко изкуство. Пловдив има тази титла и отговорност, защото е имало и има артисти в него, те съграждат неговия дух и е важно какво градът иска да направи за тях. Смятам например, че градът трябва да покани художници, които са негова емблема, да оставят своя пластичен отпечатък, а не да ги кара да пишат проекти и да попълват формуляри. Просветената власт отива на крака при артистите, а не чака те да се хвърлят в краката й. - Как би се отразил този щастлив избор на бъдещото развитие на града като европейско културно средище? - Ако власт, гилдии, училища и образована публика проведат сериозен диалог накъде вървят културните процеси, какви липси има, какви базисни принципи да залегнат при изготвянето на програмата, ако се оцени въздействието на културната образованост върху икономиката и предприемаческия дух на града - тогава ефектът от домакинството ще е голям. Ако това не се случи поради дефицити било в експертната оценка на културните процеси, било поради обща невъзможност на обществото да води сериозни дебати - на следващата година след фойерверките може да настъпи тежка депресия и да зейнат огромни проблеми. Лично за мен изтъняването на културния пласт на нацията и на Пловдив в частност е съизмерим с нарастването на озоновата дупка. И по-добре да се тревожим сега, отколкото да се оплакваме утре. Източник: в. "Труд" |
Зареждане! Моля, изчакайте ...
Все още няма коментари към статията. Бъди първият, който ще напише коментар!
Още новини от Новини от Пловдив:
ИЗПРАТИ НОВИНА
Виж още:
Този плод предотвратява появата на рак и подобрява храносмилането
12:55 / 19.04.2024
Плодът, който прочиства кръвта от тежки метали
11:43 / 18.04.2024
Законовите права за работа и след пенсиониране
12:51 / 18.04.2024
Училище в Пловдив обяви прием в доста интересни паралелки
18:05 / 18.04.2024
Пациент изуми в Пловдив ендокринолог с нивото на кръвната си захар
15:12 / 19.04.2024
Участничка от "Фермата" се разходи из приказен Пловдив
19:41 / 18.04.2024
Актуални теми
Абонамент
Анкета
